(Автор: Николай Райнов)

Когато княз Сидхарта, когото по-късно нарекоха Гаутама Буда, мина през вратите на двореца, за да навлезе в улиците, срещна го шествие от нетрезви момци, млади свирачки на вина, баядери и певици.

Те се радваха и подскачаха като палави деца. Онези, що вървяха с княза, не видяха страшното, което видя той. Заедно с лудуващите разпътници и пияници вилнееше друго шествие. Цели тумби от чудовища се носеха с тях: полухора-полузверове. Пантери с женски глави и с големи огнени крила, от които се вдигаше на кълба зашеметяващ дим. Крокодили с глави на мъже и с мазни змийски опашки. Огромни хамелеони с прозрачно тяло, с тънки пръсти като грабливи пипала, с кървави иглести нокти, с червени лукави очи, с женски коси, с ръждиво-зелени устни, с тънки изящни нозе, влюбени в пътеките на сластта. Лакоми и похотливи маймуни с поглед на ненаситна разпътница. Черноруни козли с очи на злодей, който дебне своя враг, с пламтящи рога, с човешки ръце.

Те вървяха редом с хората на порока, всеки миг изменяха облика си (ставаха ту прозрачни като мъгла, ту плътни като скала), но не оставаха назад от шествието. Хората не ги виждаха, но те бяха сляни с тях — бяха дрехи на душите им. Чудовищата се мъкнеха и люшкаха заедно с тях, шепнеха им безсрамни думи и безочливи помисли, подстрекаваха ги към престъпления. Те се наслаждаваха, като чуваха устата на мъже и жени да повтарят подшушнати думи. Радваха се, като виждаха, че задремалият ум на момците и девойките крои кражба, измама, насилие, свада или убийство. Те им сплитаха ръцете в нечестива прегръдка и пееха на душите им сластни песни.

А зад тях се вееха, сплитаха и пилееха като мътночервена мъгла страстните желания на хората от шествието, съскаха острите стрели на разгневените и се впиваха в небето стръвните им Викове.

Княз Сидхарта попита мъжете, които бяха с него:

— Какви са тия? А те му казаха:

— Да ги оставим! Тези хора живеят в утайката и в душите им се
въдят чудовища. Нима сме тръгнали тях да гледаме?

Но князът посочи след това страшилищата, които се мъкнеха редом с шествието, спря се и запита отново:

— А какви са тези безобразни и страшни изроди, които вървят заедно с тях? Виждам хора, приличащи на зверове и животни, които имат вид на мъже и жени. Кои са те?

Но тези, които бяха с него, не можеха да видят чудовищата. Те наведоха мълчаливо глави и рекоха в сърцето си:

— Има наистина неща, които не всеки вижда.

Когато шествието на греха отмина, княз Сидхарта рече на царедворците:

— Казахте, че тези хора живеят в утайката. Видях ги. Видях и страшилищата, които се въдят в душите им. Покажете ми сега ония, които живеят навръх талазите! Да видя хората, в чиито души грее слънце и витаят ангели.

Тогава всеки от царедворците рече в сърцето си:

— Аз съм един от тях.

Но никой не посмя да повтори с уста онова, което бе казал в себе си.

А князът ги погледна един по един в очите, видя образа на скрития им помисъл и този образ бе подобен на зъл дух, който си слага маска на лъчезарен ангел. Маската бе мъртва, устата й — изписана с багра на гордост, а през очните дупки светеше самодоволният поглед на беса.

Скръб легна по лицето на княза. Той наведе очи към земята и рече на царедворците:

— Видях ония, които си мислят, че живеят навръх талазите. Слънцето бе залязло в душите им и техните ангели бяха мъртви. Отведете ме, мои спътници, при недоволните, за да им дам като милостиня своето още по-голямо недоволство! Защото видях, че самодоволният е стисната ръка, която не може нито да даде, нито да получи.

Тъй се почна странствуването на княз Сидхарта, когото по-късно нарекоха Гаутама Буда и Господ на Състраданието.